*Ироничната*

*Ироничната*
Картина: Antoine Josse
Dancing underneath the skies of lust...

сряда, 11 ноември 2015 г.

Писмо в бутилка


Кога ще забележиш, че си тръгнах ?
Поне веднъж не се ли спъна в куфара,
търпеливо лежащ от месеци на прага?
Не чу ли скърцането на вратата
да отеква в съвместното ни нищо?
Или шумът от тишината в теб
бе твърде оглушителен?
Не забеляза ли? Издрасках ти плочите.
Изкривих игличката на грамофона.
От всяка книга изтръгнах
глава номер осем
и ще трябва някак да се разберем
за попечителство над Бийтълс.
Сега изпразвам поредната бутилка,
за да пусна писмото си в нея-
думите ми да нахлуят с взлом
в самотния ти малък остров.
После с дни ще мълча на ноември,
за дето всяка година
краде по мъничко от мене.
Ще вдигна слушалката,
претърсвайки ръждивата си памет
за няколко поизбледнели цифри
от номерата на старите любови.
И ще науча, че всички са добре,
щастливо влюбени, сгодени,
имат всичко друго- не и време.

неделя, 30 август 2015 г.

Ariadne

Rotten to the core
Perplexing, grim and sallow
this world condemns me
giving me no thread to follow.
And every night's a labyrinth,
a harbour in the darkest hours-
my inner monster dwells in it
awake and ready to devour.

неделя, 9 август 2015 г.

Бурите на тишината


Тишината отключва
наблюдателни кули,
безмилостно скърца
в заяли врати.
Като болест разяжда
гласните струни
и коварен престъпник е-
думи краде.
Всеки ден тишината
ловя на каишка
и безсрамно със нея
вървя из града.
Всеки ден под краката ми
тя подвива опашка,
а синджирът печално
по тротоара звъни.
Гладни, боси,
нахални несретници
под върха на езика ми
думите спят.
Но мълча-а избухват
в тишината невидими
страшни бури,
световни войни.

събота, 9 май 2015 г.

The endless departure of the ships




















It's almost sung, this blackbird's song, 
but the occasion is demanding
to write once more before too long, 
to swallow every word like candy.
My letters are what letters were
back when the heavy palms were waving.
When ships were parting with the shore,
my precious words betrayed me.
The miles are my new nemesis,
your absence is my anguish.
A ticking clock is all there is
my torment to be vanquished.

вторник, 13 януари 2015 г.

На гарата


















Океан ни дели,
телефон ни събира.
Градът твърде малък е
нас да побира.
Откраднати думи
на различни езици
безмилостно нижем
по телефонните жици.
Безразсъдно опъваме 
по китарата струни,
а раздялата кротко
лежи помежду ни...


Океан ни дели,
телефон ни събира-
всеки странник на гарата
в някого се намира.




понеделник, 29 декември 2014 г.

Мастилени петна

              

                
                     Мислите й дирижираха симфонии от думи, безмълвно потънали в съзвучие с градския пейзаж. Тъмно русата коса беше сплетена на една страна и преметната небрежно през рамо, а от ушите й се полюшваха обеци с формата на сол ключ. Едната й длан подпираше безучастно брадичката, докато другата ту драскаше разсеяно по жълтата хартия на дебел  кожен тефтер, ту барабанеше с молива по него. Погледът й плуваше в безкрайните жълти гирлянди от фаровете на автомобилите, които преминаваха под „ Моста на влюбените“. Гигантски метални светулки, устремени, изгубващи се сред мрака отвъд булеварда. Преполовена бутилка Baileys смутено стърчеше на парапета до нея като оловен войник. В ушите й се впиваха обичайните бели слушалки. Прехвърляше отново и отново един от своите записи на менует на Бах, който наскоро бе разучила, а единият й крак несъзнателно тактуваше. Съдейки по израженията на лицето й, не беше във възторг. С дълбока въздишка изтръгна слушалките от ушите си  и започна да ги навива грижливо, когато някакъв глас я накара да подскочи и бутилката Baileys едва не се озова върху покрива на някоя кола долу.
- Лявата ръка бави още от първия такт. – заяви гласът- И какъв беше този тромав форшлаг?
Тя се озърна смутено. Известно време гласът не се обади и тя реши, че шансовете таблото вляво от нея да е проговорило и да прекалява с бейлиса са относително равни. Но точно тогава гласът се прокашля невъзмутимо и стана ясно, че таблото се е сдобило с чифт крака, чийто нахален притежател явно беше голям разбирач на Бах.
-Нима ? И как изобщо....
-Слушалките ти са усилени докрай.- побърза да поясни гласът- Не знам как изобщо още чуваш! - добави с укор.
-Е, това си е моя работа, не мислиш ли?
-Имаш право, предполагам. – отбеляза гласът. От рамката на таблото се беше подала първоначално само главата на русоляво момче, а после то пъргаво преметна крака през парапета и се озова до нея. Извади пакет цигари от джоба на коженото си яке, запали и издиша плътно сивкаво кълбце. После се обърна, въпросително поднасяйки кутията към нея.
-Не, благодаря! – отказа тя с неприкрито раздразнение.  – Е, още критика ли имаш ?
- В интерес на истината, да – засмя се момчето. – Но имаме по-важна работа от твоите недоразумения с Бах..
-Имаме? –бейлисът отново бе в опасност да полети през парапета.- Аз не те познавам. Нямам никаква работа с теб!
- А, да.Малко съм разсеян, извинявай!- каза русото момче все така невъзмутимо и подаде ръка. - Името ми е Андрей.Ти си Ванеса, знам...Ш – ш – шт!- той хвана ръката й, виждайки, че се задава буря от възражения. - Ако само ме изслушаш докрай...
-Ти си луд! Няма какво да те слушам.
- А се надявах, че няма да ми се налага да го правя - въздъхна отегчено момчето на име Андрей.
В следващия момент  той я сграбчи силно за раменете и всичко изчезна. Мостът, колите под него, сградите, уличните лампи, дърветата в парка срещу тях - всичко изгуби форма и се разми в огромна небивала смесица от цветове. Някъде в дъното на съзнанието й още звучеше менуетът от записа, примесен с шума от колите и после нещо като ръкопляскане. Не след дълго вихрушката от цветове се укроти и легна като безкраен килим под краката й. Когато се съвзе, Ванеса се намираше на първи балкон в голяма концертна зала.Оркестърът на сцената току що бе спрял да свири и всички хора наоколо аплодираха. До нея беше седнал Андрей, който най-спокойно правеше същото.
-Няма ли да ръкопляскаш ? – погледна той към нея- Невъзпитано е !
-Слушай, ако не ми кажеш какво се случва...
-Добре, добре- махна той с ръка напред- Ето виж, тук сме заради нея.- и посочи едва забележимо едно момиче от отсрещната страна на балкона, което ръкопляскаше без да откъсва очи и за момент от сцената. Лицето й не издаваше никаква емоция. Беше невъзможно да се разчете дали изпълнението й е харесало, ръцете й просто се събираха и оттласкваха една от друга, като че се подчиняваха на някакъв фин механизъм. Странното бе, че този привидно равнодушен образ извика у Ванеса съвсем различна асоциация. Представи си момичето зад заледен прозорец, отчаяно блъскащо по дебелото стъкло, търсещо изход, викащо за помощ. Сякаш дори въздухът, който издишаше беше пълен с безизходица. Ванеса примигна няколко пъти, прогонвайки този неканен образ, който внезапно бе превзел съзнанието й.
- Коя е тя ?
- Шшт! Просто наблюдавай – прошепна той, тъй като шумът от ръкопляскането на свой ред бе отстъпил място на гробна тишина, в която се чуваше само шумоленето на нотни листи и скърцането на стола на пианиста, който се готвеше да започне следващото изпълнение.- Ето виждаш ли пианиста, тримата цигулари в десния край и момичето на виолончелото от първия ред? – Андрей се наведе дискретно към нея- Това са нейните съученици от Музикалното. Преди години са правили концерти заедно.
- Е, и ?
- Е, тази вечер тя осъзнава, че вече не принадлежи никъде.
- Имам предвид ...Е, и какво общо имам с това?
- Ами, тя е... – той направи нерешителна пауза – Гледай внимателно и ще разбереш!
Последва нов вихър от цветове и звуци и концертната зала изчезна, заменена от някакво голямо жълто петно, издаващо оглушително прорязващ звън. После Ванеса отвори очи. Намираха се на трамвайните релси по средата на широка улица и голямото жълто петно се задаваше към тях  на забавен каданс.
-Аах! Объркал съм мястото- простена Андрей и без да се бави повече, сграбчи вцепенената от ужас Ванеса и я издърпа на тротоара.- Бързо! – той продължи да бяга, водейки я за ръката.- Ще го изпуснем...
Ванеса нямаше ни най-малка представа какво не биваше да изпуснат, но се поддаде безропотно и се остави на Андрей да я води сякаш това бе най-естественото нещо, което можеше да направи. Вече не усещаше тротоара под краката си, не чуваше трамвайния звън, не разпознаваше улицата....Така пробягаха през три пресечки и още една вдясно, докато най-сетне не спряха пред някаква книжарница. И, разбира се, влязоха. Намериха момичето от концертната зала зад един от най-крайните рафтове да разглежда грамофонни плочи. Сега в изражението й се бе появила някаква мекота, която караше кехлибарените й очи да изглеждат някак меланхолични.
-Бъди така добра, иди и събори ей онази бледожълтата книга в края на съседния рафт.- нареди Андрей. – Спокойно, тя не може да те види. – добави, забелязвайки уплахата, пламнала по бузите на Ванеса.
И тя отново се подчини. Пристъпи бавно и внимателно като акробат, който ходи по въже, пресегна се с трепереща ръка и бутна една от книгите. Трясъкът от неочаквания книговалеж предизвика вниманието на момичето и то остави грамофонната плоча на Отис Рединг, която разглеждаше и надникна през рафта да види какво става. Вдигна грижливо книгата и очите й се задържаха на първите няколко реда от страницата, която бе отгърната при падането. Ванеса колебливо се приближи, надникна през рамото й и прочете редовете, по които трескаво се движеше пръстът на момичето.
„ ...Сигурно има нещо в книгите, нещо, което не можем дори да си представим, за да накара една жена да остане в горящата къща; в тях непременно трябва да има нещо.Човек не остава ей така, за нищо...“
Ванеса вдигна погледа си в знак на озадачение, но Андрей й кимна да продължи. Пропусна няколко реда наум и отново зачете:
„...Замислих се за книгите. И за пръв път разбрах, че зад всяка от тези книги стои човек. Някакъв човек ги е съчинил. Някакъв човек дълго се е трудил, за да ги напише черно на бяло. А тази мисъл никога преди не ми беше идвала наум...”
-Хайде, ела. - Андрей най-сетне изглеждаше доволен.- Все още ли не разбираш защо сме тук? Загледай се - ти дори малко приличаш на нея. Виждаш ли сплетената през рамо коса, обеците сол ключове, луничките по носа, цвета на очите, кожения тефтер, който се подава от чантата й ...всичко. Ти си нещо като нейно копие. А ние с теб скъсихме с малко пътя й към отговорите, които търси и помогнахме по-скоро да осъзнае, че принадлежи.
- Но коя е тя ?! – все още недоумяваше Ванеса.
- Всъщност-  сви рамене той – въпросът е кои сме ние. Нашият живот ще се роди сред мастилените петна именно в нейния тефтер. 

сряда, 3 декември 2014 г.

Топология на нашите съдби



















Без друго дяволски добре
умее да ни разминава София.
Един от двама ни където спре,
бележи мястото на катастрофата.

Поемаш дъх от всеки стих,
в първи ред напук възкръснал.
Ироничната ти есен подредих
във куфара-вземи си я и тръгвай! 

И нé е от значение,че същите
павета подличко ни спъват,
че жадни празнини преглъщаме,
а нощите ни в стихове потъват.

И какво? Щастливите ни улички
една до друга криволичат?
Измама е това безвремие,
в което щастията си приличат. 

понеделник, 1 декември 2014 г.

Пиано-пианисимо (ppp)























Ноември е ноктюрно на Шопен
уморен, диригентът в мен
рисува с палка пианисимо
независимо,че непокорен
пианистът свири форте.
Ръцете тичат по пианото инато,
в стакато подскачат клавишите.
           "Decrescendo!"
Крещя му и се стряскам,
тряскам капака на пианото
и няколко обидени тона 
изпод пръстите проплакват.

сряда, 12 ноември 2014 г.

Чисти сърца




             Хризантемите бяха единствените му приятели.Само те му бяха останали.Тишината се беше сгушила под стъпките му.Все едно се боеше да не събуди още спящата София.Само Витоша беше вече будна и го наблюдаваше с любопитство иззад покривите на ниските квартални блокчета.Старецът знаеше това и току поглеждаше към нея да й се усмихне.По това време на годината тя вече беше побеляла, досущ като него.Времето бе рисувало старателно по лицето му, приличащо вече на измачкан лист хартия.Бе откраднало цвета на вехтата му връхна дреха, разнищило бе шала му като на шега.За сребристо-бялата мъдрост, подаваща се изпод сивия каскет обаче, времето не можеше да си припише заслуги.Абаносовият цвят бе напуснал косите му още преди да навърши четиридесет години.Приблизително по времето, когато детето му се разболя.
                Малката Зоя* обожаваше хризантеми.”Цариците на есента” ги наричаше тя.Беше чула в училище онази японска легенда, според която хризантемите  растели само на един далечен остров и от техния сок можело да се приготви животворен еликсир.”Обаче” на това място тя си поемаше дъх, снижаваше глас и се привеждаше напред, като че се готвеше да издаде най-съкровената си тайна „Работата била там, че хризантема можел да откъсне само онзи, който притежавал чисто сърце.”Как да не повярва човек на големите й детски очи? Докато тя лежеше в болничната стая, бледа като платно, и животът й се процеждаше бавно през иглите и тръбичките в опит да избяга през плътните завеси, безпомощният баща бе посадил първата лехичка с червени, жълти и оранжеви есенни царици.Грижеше се за тях с мълчаливата упоритост на луд.Кой знае дали легендата нямаше да се окаже истина?Не се случи.
                Дълго след това старецът продължаваше да се грижи за лехите, които сега се ширеха по целия двор на малката селска къща.Дали по навик, дали отказваше да разбере,че вече няма кого да излекуват.Вероятно бе предпочел тяхната мълчалива компания пред тази на жена си, която без друго също не говореше много.Вечер двамата сядаха да се сгреят до чугунената печка на дърва с малко домашно вино и тихото споразумение да забравят,че сърцата им не бяха достатъчно чисти.Преди месец- два съпругата му също се бе поминала и останал сам, видя се принуден да продава техни височества, които все така се мъдреха в градината му.Всяка сутрин се будеше призори, откъсваше снопче хризантеми и се качваше в раздрънканото автобусче,което го отвеждаше в София.Като по часовник, точно в 7 се спираше на стъпалата пред Строителния техникум, разпъваше малката си паянтова масичка и прилежно подреждаше цветята по нея.Примирил се бе, че няма да припечели много.Хората профучаваха забързано покрай него в сутрешния си устрем към метрото.В редките случаи, когато го виждаха, беше понеже им се пречкаше на пътя.Минаваха край него така, че едва не преобръщаха малката му масичка.Въпреки това старецът продължаваше да идва.От известно време Зоя често го посещаваше.Разбира се момичето не можеше да бъде дъщерята, която навремето бе загубил. Всъщност казваше се Анастасия** и беше студентка.Но нещо в прочувственото „Ти ли си,Зойче ?”, с което я посрещаше старият цветар, я накара никога да не го поправи.
               
                И тази сутрин я чакаше.Случваше се Зоя да закъснее.Пристигаше запъхтяна, с разрошена коса и руменина, разпиляна по бузите й.Но този ден тя се забави повече.Вече беше обед, а тя все не идваше. Навярно вина имаше студът.Някой като че бе откраднал октомври от София и го държеше за заложник на някой стар таван с мирис на прах и нафталин.Тази сутрин градът бе осъмнал в белотата на първия сняг.След известно време мнимата Зоя все пак се появи на отсрещния светофар.Крачеше унило, носът й сочеше към плочките на тротоара.” Зоя, ти ли си, моето дете?” зарадва се старецът.”Зоя” кимна и безрадостно обясни, че тази сутрин си бе изгубила чантата Бог знае къде.Днес нямаше да може да си купи цветя.”Това ли било?” махна с ръка възрастният човек.”Няма нищо, моето момиче!”каза той, подавайки й снопче грижливо подбрани хризантеми със стъбълца, увити с хартия в края.Най-хубавите.”Вземи ги, за тебе са!”.После старецът се усмихна с най-печалната усмивка, която Анастасия вероятно бе виждала.Празните места от липсващите му тук-таме зъби зейнаха тъжно като тъмни пещери.Може би там някъде на дъното на тези пещери се бе стаила болката и стискаше ли стискаше в безпощадната си хватка този човечец за гърлото.
                На следващия ден старецът с цветята не се появи на обичайното място.Анастасия нямаше как да знае, че предния ден бе откъснал последните хризантеми.Нито, че след като тя отмина, той не успя да продаде нито едно цвете повече.Бе дал последните си стотинки за автобуса на идване и не изкара и толкова, че да се прибере.Просто остана там, седнал на заледените стъпала, докато животът на снежинките свършваше върху избелялото му палто.Беше студено, много студено.После ги видя.Беше вкъщи.Жена му вареше лютеница на печката вътре, а Зоя си играеше в градината.Старецът стана и с разперени във въздуха ръце тръгна да ги посрещне....
               



*Зоя(гр.) живот
**Анастасия (гр.) възкресение


***Алекси –(гр.)” който носи помощ, защита”

**** Това е текстът, който бе избран и прочетен на седмото издание на Писателибезкниги.Голямо "Благодаря" на организаторите и авторите за честта да бъда част от това прекрасно творческо събитие! 

понеделник, 13 октомври 2014 г.

Пясъчен часовник

Октомври се търкаля лениво по "Графа",
  проблясва по трамвайните релси, 
  катери се пo хорските прозорци,
    хвърля снопове слънце в очите
      на намръщените минувачи и чезне
     в пъстрата суета на витрините.
     Отминава ме жълтият звън
   на трамваите, довежда и
   отвежда хора, в чийто живот
  би могъл да влезеш
 само с усмивка.
  Усмихвам се
  на тях,
  на
   продавача
    на книги,на
    класиците,които
       ме гледат,черно-бели,
      от захабените томчета,
         на дрипавите бездомници,
         които,като призраци на мъртви
          поети,бдят над кашоните с книги
          на площад "Славейков".Купувам си
         думи, извървявам пространства.
       Измисли ми роля-днес влизам в
       твоя живот,за да те напиша,а после
         ще счупя пясъчния ти часовник,защото
          нямам време да остана до края на стиха.
Възникна грешка в тази притурка