понеделник, 29 декември 2014 г.

Мастилени петна

              

                
                     Мислите й дирижираха симфонии от думи, безмълвно потънали в съзвучие с градския пейзаж. Тъмно русата коса беше сплетена на една страна и преметната небрежно през рамо, а от ушите й се полюшваха обеци с формата на сол ключ. Едната й длан подпираше безучастно брадичката, докато другата ту драскаше разсеяно по жълтата хартия на дебел  кожен тефтер, ту барабанеше с молива по него. Погледът й плуваше в безкрайните жълти гирлянди от фаровете на автомобилите, които преминаваха под „ Моста на влюбените“. Гигантски метални светулки, устремени, изгубващи се сред мрака отвъд булеварда. Преполовена бутилка Baileys смутено стърчеше на парапета до нея като оловен войник. В ушите й се впиваха обичайните бели слушалки. Прехвърляше отново и отново един от своите записи на менует на Бах, който наскоро бе разучила, а единият й крак несъзнателно тактуваше. Съдейки по израженията на лицето й, не беше във възторг. С дълбока въздишка изтръгна слушалките от ушите си  и започна да ги навива грижливо, когато някакъв глас я накара да подскочи и бутилката Baileys едва не се озова върху покрива на някоя кола долу.

- Лявата ръка бави още от първия такт. – заяви гласът- И какъв беше този тромав форшлаг?

Тя се озърна смутено. Известно време гласът не се обади и тя реши, че шансовете таблото вляво от нея да е проговорило и да прекалява с бейлиса са относително равни. Но точно тогава гласът се прокашля невъзмутимо и стана ясно, че таблото се е сдобило с чифт крака, чийто нахален притежател явно беше голям разбирач на Бах.

- Kак изобщо....?

 От рамката на таблото се беше подала първоначално само главата на русоляво момче, а после то пъргаво преметна крака през парапета и се озова до нея. Извади пакет цигари от джоба на коженото си яке, запали и издиша плътно сивкаво кълбце. После се обърна, въпросително поднасяйки кутията към нея.

-Не, благодаря! – отказа тя с неприкрито раздразнение.  – Е, още критика ли имаш ?
- В интерес на истината, да – засмя се момчето. – Но имаме по-важна работа.
-Имаме?! –бутилката отново бе в опасност да полети през парапета.- Аз не те познавам!

- А, да. Малко съм разсеян, извинявай!- каза русото момче все така невъзмутимо и подаде ръка. - Името ми е Андрей.

Той хвана ръката й, виждайки, че се задава буря от въпроси. - Ако само ме изслушаш докрай...

-Ти си луд! Няма какво да те слушам.

- А се надявах, че няма да ми се налага да го правя - въздъхна отегчено Андрей.

В следващия момент  той я сграбчи силно за раменете и всичко изчезна. Мостът, колите под него, сградите, уличните лампи, дърветата в парка срещу тях - всичко изгуби форма и се разми в огромна небивала смесица от цветове. Някъде в дъното на съзнанието й още звучеше менуетът от записа, примесен с шума от колите и после нещо като ръкопляскане. Не след дълго вихрушката от цветове се укроти и легна като безкраен килим под краката й. Когато се съвзе, Ванеса се намираше на първи балкон в голяма концертна зала.Оркестърът на сцената току що бе спрял да свири и всички хора наоколо аплодираха. До нея беше седнал Андрей, който най-спокойно правеше същото.

-Няма ли да ръкопляскаш ? – погледна той към нея- Невъзпитано е !

-Слушай, ако не ми кажеш какво се случва...

-Добре, добре- махна той с ръка напред- Ето виж, тук сме заради нея.- и посочи едва забележимо едно момиче от отсрещната страна на балкона, което ръкопляскаше без да откъсва очи и за момент от сцената. Лицето й не издаваше никаква емоция. Беше невъзможно да се разчете дали изпълнението й е харесало, ръцете й просто се събираха и оттласкваха една от друга, като че се подчиняваха на някакъв фин механизъм. Странното бе, че този привидно равнодушен образ извика у Ванеса съвсем различна асоциация. Представи си момичето зад заледен прозорец, отчаяно блъскащо по дебелото стъкло, търсещо изход, викащо за помощ. Сякаш дори въздухът, който издишаше беше пълен с безизходица. Ванеса примигна няколко пъти, прогонвайки този неканен образ, който внезапно бе превзел съзнанието й.
- Коя е тя ?
- Шшт! Просто наблюдавай – прошепна той, тъй като шумът от ръкопляскането на свой ред бе отстъпил място на гробна тишина, в която се чуваше само шумоленето на нотни листи и скърцането на стола на пианиста, който се готвеше да започне следващото изпълнение.- Ето виждаш ли пианиста, тримата цигулари в десния край и момичето на виолончелото от първия ред? – Андрей се наведе дискретно към нея- Това са нейните съученици от Музикалното. Преди години са правили концерти заедно.
- Е, и ?
- Е, тази вечер тя осъзнава, че вече не принадлежи никъде.
- Имам предвид ...Е, и какво общо имам с това?
- Гледай внимателно и ще разбереш!
Последва нов вихър от цветове и звуци и концертната зала изчезна, заменена от някакво голямо жълто петно, издаващо оглушително прорязващ звън. После Ванеса отвори очи. Намираха се на трамвайните релси по средата на широка улица и голямото жълто петно се задаваше към тях  на забавен каданс.
-Аах! Объркал съм мястото- простена Андрей и без да се бави повече, сграбчи вцепенената от ужас Ванеса и я издърпа на тротоара.- Бързо! – той продължи да бяга, водейки я за ръката.- Ще го изпуснем...
Ванеса нямаше ни най-малка представа какво не биваше да изпуснат, но се поддаде безропотно и се остави на Андрей да я води сякаш това бе най-естественото нещо, което можеше да направи. Вече не усещаше тротоара под краката си, не чуваше трамвайния звън, не разпознаваше улицата....Така пробягаха през три пресечки и още една вдясно, докато най-сетне не спряха пред някаква книжарница. И, разбира се, влязоха. Намериха момичето от концертната зала зад един от най-крайните рафтове да разглежда грамофонни плочи. Сега в изражението й се бе появила някаква мекота, която караше кехлибарените й очи да изглеждат някак меланхолични.
-Бъди така добра, иди и събори ей онази бледожълтата книга в края на съседния рафт.- нареди Андрей. – Спокойно, тя не може да те види. – добави, забелязвайки уплахата, пламнала по бузите на Ванеса.
И тя отново се подчини. Пристъпи бавно и внимателно като акробат, който ходи по въже, пресегна се с трепереща ръка и бутна една от книгите. Трясъкът от неочаквания книговалеж предизвика вниманието на момичето и то остави грамофонната плоча, която разглеждаше и надникна през рафта да види какво става. Вдигна грижливо книгата и очите й се задържаха на първите няколко реда от страницата, която бе отгърната при падането. Ванеса колебливо се приближи, надникна през рамото й и прочете редовете, по които трескаво се движеше пръстът на момичето.
„ ...Сигурно има нещо в книгите, нещо, което не можем дори да си представим, за да накара една жена да остане в горящата къща; в тях непременно трябва да има нещо.Човек не остава ей така, за нищо...“
Ванеса вдигна погледа си в знак на озадачение, a Андрей й кимна да се приближи.
-Хайде, ела. - Изглеждаше доволен.- Все още ли не разбираш защо сме тук? Загледай се - ти дори малко приличаш на нея. Не виждаш ли сплетената през рамо коса, обеците сол ключове, луничките по носа, кожения тефтер, който се подава от чантата й ...всичко. Ти си нещо като нейно копие. А ние с теб скъсихме с малко пътя й към отговорите, които търси и помогнахме по-скоро да осъзнае, че принадлежи.
- Но коя е тя ?! – все още недоумяваше Ванеса.
- Всъщност-  сви рамене той – въпросът е кои сме ние. Ние сме мастилените петна именно в нейния тефтер. 

сряда, 3 декември 2014 г.

Топология на нашите съдби


















Без друго дяволски добре
умее да ни разминава София.
Един от двама ни където спре,
бележи мястото на катастрофата.

Поемаш дъх от всеки стих,
в първи ред напук възкръснал.
Ироничната ти есен подредих
във куфара-вземи си я и тръгвай! 

И нé е от значение,че същите
павета подличко ни спъват,
че жадни празнини преглъщаме,
а нощите ни в стихове потъват.

И какво? Щастливите ни улички
една до друга криволичат?
Измама е това безвремие,
в което щастията си приличат. 

понеделник, 1 декември 2014 г.

Пиано-пианисимо (ppp)















Ноември е ноктюрно на Шопен
уморен, диригентът в мен
рисува с палка пианисимо
независимо,че непокорен
пианистът свири форте.
Ръцете тичат по пианото инато,
в стакато подскачат клавишите.
"Decrescendo!" Крещя му и се стряскам,
тряскам капака на пианото
и няколко обидени тона 
изпод пръстите проплакват.

Възникна грешка в тази притурка