Топология на нашите съдби

Без друго дяволски добре
умее да ни разминава София.
Един от двама ни където спре,
бележи мястото на катастрофата.

Поемаш дъх от всеки стих,
в първи ред напук възкръснал.
Ироничната ти есен подредих
във куфара-вземи си я и тръгвай! 

И нé е от значение,че същите
павета подличко ни спъват,
че жадни празнини преглъщаме,
а нощите ни в стихове потъват.

И какво? Щастливите ни улички
една до друга криволичат?
Измама е това безвремие,
в което щастията си приличат.