понеделник, 29 декември 2014 г.

Мастилени петна

              

                
                     Мислите й дирижираха симфонии от думи, безмълвно потънали в съзвучие с градския пейзаж. Тъмно русата коса беше сплетена на една страна и преметната небрежно през рамо, а от ушите й се полюшваха обеци с формата на сол ключ. Едната й длан подпираше безучастно брадичката, докато другата ту драскаше разсеяно по жълтата хартия на дебел  кожен тефтер, ту барабанеше с молива по него. Погледът й плуваше в безкрайните жълти гирлянди от фаровете на автомобилите, които преминаваха под „ Моста на влюбените“. Гигантски метални светулки, устремени, изгубващи се сред мрака отвъд булеварда. Преполовена бутилка Baileys смутено стърчеше на парапета до нея като оловен войник. В ушите й се впиваха обичайните бели слушалки. Прехвърляше отново и отново един от своите записи на менует на Бах, който наскоро бе разучила, а единият й крак несъзнателно тактуваше. Съдейки по израженията на лицето й, не беше във възторг. С дълбока въздишка изтръгна слушалките от ушите си  и започна да ги навива грижливо, когато някакъв глас я накара да подскочи и бутилката Baileys едва не се озова върху покрива на някоя кола долу.

- Лявата ръка бави още от първия такт. – заяви гласът- И какъв беше този тромав форшлаг?

Тя се озърна смутено. Известно време гласът не се обади и тя реши, че шансовете таблото вляво от нея да е проговорило и да прекалява с бейлиса са относително равни. Но точно тогава гласът се прокашля невъзмутимо и стана ясно, че таблото се е сдобило с чифт крака, чийто нахален притежател явно беше голям разбирач на Бах.

- Kак изобщо....?

 От рамката на таблото се беше подала първоначално само главата на русоляво момче, а после то пъргаво преметна крака през парапета и се озова до нея. Извади пакет цигари от джоба на коженото си яке, запали и издиша плътно сивкаво кълбце. После се обърна, въпросително поднасяйки кутията към нея.

-Не, благодаря! – отказа тя с неприкрито раздразнение.  – Е, още критика ли имаш ?
- В интерес на истината, да – засмя се момчето. – Но имаме по-важна работа.
-Имаме?! –бутилката отново бе в опасност да полети през парапета.- Аз не те познавам!

- А, да. Малко съм разсеян, извинявай!- каза русото момче все така невъзмутимо и подаде ръка. - Името ми е Андрей.

Той хвана ръката й, виждайки, че се задава буря от въпроси. - Ако само ме изслушаш докрай...

-Ти си луд! Няма какво да те слушам.

- А се надявах, че няма да ми се налага да го правя - въздъхна отегчено Андрей.

В следващия момент  той я сграбчи силно за раменете и всичко изчезна. Мостът, колите под него, сградите, уличните лампи, дърветата в парка срещу тях - всичко изгуби форма и се разми в огромна небивала смесица от цветове. Някъде в дъното на съзнанието й още звучеше менуетът от записа, примесен с шума от колите и после нещо като ръкопляскане. Не след дълго вихрушката от цветове се укроти и легна като безкраен килим под краката й. Когато се съвзе, Ванеса се намираше на първи балкон в голяма концертна зала.Оркестърът на сцената току що бе спрял да свири и всички хора наоколо аплодираха. До нея беше седнал Андрей, който най-спокойно правеше същото.

-Няма ли да ръкопляскаш ? – погледна той към нея- Невъзпитано е !

-Слушай, ако не ми кажеш какво се случва...

-Добре, добре- махна той с ръка напред- Ето виж, тук сме заради нея.- и посочи едва забележимо едно момиче от отсрещната страна на балкона, което ръкопляскаше без да откъсва очи и за момент от сцената. Лицето й не издаваше никаква емоция. Беше невъзможно да се разчете дали изпълнението й е харесало, ръцете й просто се събираха и оттласкваха една от друга, като че се подчиняваха на някакъв фин механизъм. Странното бе, че този привидно равнодушен образ извика у Ванеса съвсем различна асоциация. Представи си момичето зад заледен прозорец, отчаяно блъскащо по дебелото стъкло, търсещо изход, викащо за помощ. Сякаш дори въздухът, който издишаше беше пълен с безизходица. Ванеса примигна няколко пъти, прогонвайки този неканен образ, който внезапно бе превзел съзнанието й.
- Коя е тя ?
- Шшт! Просто наблюдавай – прошепна той, тъй като шумът от ръкопляскането на свой ред бе отстъпил място на гробна тишина, в която се чуваше само шумоленето на нотни листи и скърцането на стола на пианиста, който се готвеше да започне следващото изпълнение.- Ето виждаш ли пианиста, тримата цигулари в десния край и момичето на виолончелото от първия ред? – Андрей се наведе дискретно към нея- Това са нейните съученици от Музикалното. Преди години са правили концерти заедно.
- Е, и ?
- Е, тази вечер тя осъзнава, че вече не принадлежи никъде.
- Имам предвид ...Е, и какво общо имам с това?
- Гледай внимателно и ще разбереш!
Последва нов вихър от цветове и звуци и концертната зала изчезна, заменена от някакво голямо жълто петно, издаващо оглушително прорязващ звън. После Ванеса отвори очи. Намираха се на трамвайните релси по средата на широка улица и голямото жълто петно се задаваше към тях  на забавен каданс.
-Аах! Объркал съм мястото- простена Андрей и без да се бави повече, сграбчи вцепенената от ужас Ванеса и я издърпа на тротоара.- Бързо! – той продължи да бяга, водейки я за ръката.- Ще го изпуснем...
Ванеса нямаше ни най-малка представа какво не биваше да изпуснат, но се поддаде безропотно и се остави на Андрей да я води сякаш това бе най-естественото нещо, което можеше да направи. Вече не усещаше тротоара под краката си, не чуваше трамвайния звън, не разпознаваше улицата....Така пробягаха през три пресечки и още една вдясно, докато най-сетне не спряха пред някаква книжарница. И, разбира се, влязоха. Намериха момичето от концертната зала зад един от най-крайните рафтове да разглежда грамофонни плочи. Сега в изражението й се бе появила някаква мекота, която караше кехлибарените й очи да изглеждат някак меланхолични.
-Бъди така добра, иди и събори ей онази бледожълтата книга в края на съседния рафт.- нареди Андрей. – Спокойно, тя не може да те види. – добави, забелязвайки уплахата, пламнала по бузите на Ванеса.
И тя отново се подчини. Пристъпи бавно и внимателно като акробат, който ходи по въже, пресегна се с трепереща ръка и бутна една от книгите. Трясъкът от неочаквания книговалеж предизвика вниманието на момичето и то остави грамофонната плоча, която разглеждаше и надникна през рафта да види какво става. Вдигна грижливо книгата и очите й се задържаха на първите няколко реда от страницата, която бе отгърната при падането. Ванеса колебливо се приближи, надникна през рамото й и прочете редовете, по които трескаво се движеше пръстът на момичето.
„ ...Сигурно има нещо в книгите, нещо, което не можем дори да си представим, за да накара една жена да остане в горящата къща; в тях непременно трябва да има нещо.Човек не остава ей така, за нищо...“
Ванеса вдигна погледа си в знак на озадачение, a Андрей й кимна да се приближи.
-Хайде, ела. - Изглеждаше доволен.- Все още ли не разбираш защо сме тук? Загледай се - ти дори малко приличаш на нея. Не виждаш ли сплетената през рамо коса, обеците сол ключове, луничките по носа, кожения тефтер, който се подава от чантата й ...всичко. Ти си нещо като нейно копие. А ние с теб скъсихме с малко пътя й към отговорите, които търси и помогнахме по-скоро да осъзнае, че принадлежи.
- Но коя е тя ?! – все още недоумяваше Ванеса.
- Всъщност-  сви рамене той – въпросът е кои сме ние. Ние сме мастилените петна именно в нейния тефтер. 

2 коментара:

Brat Ignat каза...

Ще излъжа, че не съм изненадан, когато случайно попаднах на този блог, а заглавието мъ бе "Иронична", бях повече от скептично настроен. Иронична - доста нахакано, всъщност все така ми се струва. Но разказа е страхотен, ще си оставя другите за дес ерт.

Това, което направи деня ми весел, е сравнението на колите с метални светулки, супер попадение.

Borry каза...

Извинявам се за забавянето, но чак сега виждам коментара :) Радвам се да чуя, че изненадата е била приятна.Благодаря :)

Възникна грешка в тази притурка