сряда, 12 ноември 2014 г.

Чисти сърца




             Хризантемите бяха единствените му приятели.Само те му бяха останали.Тишината се беше сгушила под стъпките му.Все едно се боеше да не събуди още спящата София.Само Витоша беше вече будна и го наблюдаваше с любопитство иззад покривите на ниските квартални блокчета.Старецът знаеше това и току поглеждаше към нея да й се усмихне.По това време на годината тя вече беше побеляла, досущ като него.Времето бе рисувало старателно по лицето му, приличащо вече на измачкан лист хартия.Бе откраднало цвета на вехтата му връхна дреха, разнищило бе шала му като на шега.За сребристо-бялата мъдрост, подаваща се изпод сивия каскет обаче, времето не можеше да си припише заслуги.Абаносовият цвят бе напуснал косите му още преди да навърши четиридесет години.Приблизително по времето, когато детето му се разболя.
                Малката Зоя* обожаваше хризантеми.”Цариците на есента” ги наричаше тя.Беше чула в училище онази японска легенда, според която хризантемите  растели само на един далечен остров и от техния сок можело да се приготви животворен еликсир.”Обаче” на това място тя си поемаше дъх, снижаваше глас и се привеждаше напред, като че се готвеше да издаде най-съкровената си тайна „Работата била там, че хризантема можел да откъсне само онзи, който притежавал чисто сърце.”Как да не повярва човек на големите й детски очи? Докато тя лежеше в болничната стая, бледа като платно, и животът й се процеждаше бавно през иглите и тръбичките в опит да избяга през плътните завеси, безпомощният баща бе посадил първата лехичка с червени, жълти и оранжеви есенни царици.Грижеше се за тях с мълчаливата упоритост на луд.Кой знае дали легендата нямаше да се окаже истина?Не се случи.
                Дълго след това старецът продължаваше да се грижи за лехите, които сега се ширеха по целия двор на малката селска къща.Дали по навик, дали отказваше да разбере,че вече няма кого да излекуват.Вероятно бе предпочел тяхната мълчалива компания пред тази на жена си, която без друго също не говореше много.Вечер двамата сядаха да се сгреят до чугунената печка на дърва с малко домашно вино и тихото споразумение да забравят,че сърцата им не бяха достатъчно чисти.Преди месец- два съпругата му също се бе поминала и останал сам, видя се принуден да продава техни височества, които все така се мъдреха в градината му.Всяка сутрин се будеше призори, откъсваше снопче хризантеми и се качваше в раздрънканото автобусче,което го отвеждаше в София.Като по часовник, точно в 7 се спираше на стъпалата пред Строителния техникум, разпъваше малката си паянтова масичка и прилежно подреждаше цветята по нея.Примирил се бе, че няма да припечели много.Хората профучаваха забързано покрай него в сутрешния си устрем към метрото.В редките случаи, когато го виждаха, беше понеже им се пречкаше на пътя.Минаваха край него така, че едва не преобръщаха малката му масичка.Въпреки това старецът продължаваше да идва.От известно време Зоя често го посещаваше.Разбира се момичето не можеше да бъде дъщерята, която навремето бе загубил. Всъщност казваше се Анастасия** и беше студентка.Но нещо в прочувственото „Ти ли си,Зойче ?”, с което я посрещаше старият цветар, я накара никога да не го поправи.
               
                И тази сутрин я чакаше.Случваше се Зоя да закъснее.Пристигаше запъхтяна, с разрошена коса и руменина, разпиляна по бузите й.Но този ден тя се забави повече.Вече беше обед, а тя все не идваше. Навярно вина имаше студът.Някой като че бе откраднал октомври от София и го държеше за заложник на някой стар таван с мирис на прах и нафталин.Тази сутрин градът бе осъмнал в белотата на първия сняг.След известно време мнимата Зоя все пак се появи на отсрещния светофар.Крачеше унило, носът й сочеше към плочките на тротоара.” Зоя, ти ли си, моето дете?” зарадва се старецът.”Зоя” кимна и безрадостно обясни, че тази сутрин си бе изгубила чантата Бог знае къде.Днес нямаше да може да си купи цветя.”Това ли било?” махна с ръка възрастният човек.”Няма нищо, моето момиче!”каза той, подавайки й снопче грижливо подбрани хризантеми със стъбълца, увити с хартия в края.Най-хубавите.”Вземи ги, за тебе са!”.После старецът се усмихна с най-печалната усмивка, която Анастасия вероятно бе виждала.Празните места от липсващите му тук-таме зъби зейнаха тъжно като тъмни пещери.Може би там някъде на дъното на тези пещери се бе стаила болката и стискаше ли стискаше в безпощадната си хватка този човечец за гърлото.
                На следващия ден старецът с цветята не се появи на обичайното място.Анастасия нямаше как да знае, че предния ден бе откъснал последните хризантеми.Нито, че след като тя отмина, той не успя да продаде нито едно цвете повече.Бе дал последните си стотинки за автобуса на идване и не изкара и толкова, че да се прибере.Просто остана там, седнал на заледените стъпала, докато животът на снежинките свършваше върху избелялото му палто.Беше студено, много студено.После ги видя.Беше вкъщи.Жена му вареше лютеница на печката вътре, а Зоя си играеше в градината.Старецът стана и с разперени във въздуха ръце тръгна да ги посрещне....
               



*Зоя(гр.) живот
**Анастасия (гр.) възкресение


***Алекси –(гр.)” който носи помощ, защита”

**** Това е текстът, който бе избран и прочетен на седмото издание на Писателибезкниги.Голямо "Благодаря" на организаторите и авторите за честта да бъда част от това прекрасно творческо събитие! 

Няма коментари:

Възникна грешка в тази притурка